Гравитацията е силата, която привлича обектите към Земята и поддържа орбиталното движение на планетите около Слънцето.
Научното ни разбиране за гравитацията е създадено от Исак Нютон през 1687 г. Теорията на Нютон за гравитацията издържа теста на времето в продължение на два века, докато Алберт Айнщайн не предложи своята “Обща теория на относителността”, запълвайки празнините, оставени от теорията на Нютон за гравитацията.
Въпреки многото успехи на теорията на Айнщайн за гравитацията, много явления, като например гравитацията вътре в черна дупка и гравитационните вълни, не могат да бъдат обяснени.
Неотдавна ново изследване откри преки доказателства за модифицирана теория на гравитацията при ниско ускорение. Проучването е проведено от проф. Кю-Хюн Чае от университета Седжонг в Сеул, Корея. Чае е наблюдавал орбиталното поведение на космически структури, наречени широки двойни звезди, по данни, събрани от космическия телескоп Gaia на Европейската космическа агенция.
Тези открития са важни, тъй като насочват към нова теория на гравитацията, различна от теорията на Нютон и Айнщайн.
Теорията на Нютон за гравитацията е революционна за онова време. Тя успешно обясни привличането между телата на Земята и извън нея, като ни даде възможност да разберем по-добре движението на планетите.
С разширяването на обхвата на технологиите обаче рамката на Нютон разкрива пропуски в способността си да обясни сложните гравитационни явления. Една от тях бяха аномалиите в орбитата на Меркурий, които озадачиха астрономите и показаха, че теорията се разпада при обяснението на екстремни гравитационни условия.
Тогава, през 1915 г., Айнщайн публикува своята “Обща теория на относителността”. Тази трансформираща теория преосмисля гравитацията като кривина на самото пространство-време, обединявайки масата и енергията в един космически танц.
Теорията на Айнщайн свързва орбитата на Меркурий и обяснява огъването на звездната светлина около масивни тела по време на слънчево затъмнение. Дори и прозорливите прозрения на Айнщайн обаче се оказаха недостатъчни пред лицето на космическата бездна – черните дупки, където гравитацията става безкрайно силна.
