Астрономите наричат тези нарушители на закона ултрасветлинни рентгенови източници (ULX) и те излъчват около 10 милиона пъти повече енергия от Слънцето. Това количество енергия нарушава физичен закон, известен като границата на Едингтън, която определя колко ярко може да бъде нещо с даден размер.
Ако нещо наруши границата на Едингтън, учените очакват то да се пръсне на парчета. Въпреки това ULX “редовно надхвърлят тази граница от 100 до 500 пъти, което кара учените да се озадачават”, се казва в изявление на НАСА.
Новите наблюдения от Ядрения спектрален телескоп на НАСА (NuSTAR), който вижда Вселената във високоенергийните рентгенови лъчи, потвърдиха, че един конкретен ULX, наречен M82 X-2, определено е твърде ярък.
Предишни теории предполагаха, че екстремната яркост може да е някакъв вид оптична илюзия, но тази нова работа показва, че това не е така – този ULX всъщност по някакъв начин не спазва границата на Едингтън.
Астрономите са вярвали, че ULX могат да бъдат черни дупки, но M82 X-2 е обект, известен като неутронна звезда. Неутронните звезди са остатъците от мъртвите ядра на звезди като Слънцето.
Неутронната звезда е толкова плътна, че гравитацията на повърхността ѝ е около 100 трилиона пъти по-силна от тази на Земята. Тази силна гравитация означава, че всеки материал, който се привлича на повърхността на мъртвата звезда, ще има експлозивен ефект.
“Зефир, паднал на повърхността на неутронна звезда, ще я удари с енергията на хиляда водородни бомби”, според НАСА.
Новото изследване установи, че М82 X-2 консумира около 1,5 земни частици материал всяка година, като го изсмуква от съседна звезда. Когато това количество материя попадне на повърхността на неутронната звезда, то е достатъчно, за да предизвика необичайната яркост, която астрономите наблюдават.
Изследователският екип смята, че това е доказателство, че с M82 X-2 трябва да се случва нещо, което му позволява да наруши правилата и да наруши границата на Едингтън.
Настоящата им идея е, че интензивното магнитно поле на неутронната звезда променя формата на нейните атоми, което позволява на звездата да се придържа към себе си, дори когато става все по-ярка и по-ярка.
“Тези наблюдения ни позволяват да видим ефектите на тези невероятно силни магнитни полета, които никога не бихме могли да възпроизведем на Земята със сегашните технологии”, казва водещият автор на изследването Матео Бачети, астрофизик от Астрономическата обсерватория в Каляри, Италия.
“Това е красотата на астрономията… ние не можем да провеждаме експерименти, за да получим бързи отговори; трябва да изчакаме Вселената да ни покаже своите тайни.”
